сряда, 31 август 2016 г.

(Каквото трябваше да е) интервю с Ю Джъхъ — преводач на българска литература


Този текст трябваше да е интервю, но се случи нещото, което предположих, че ще се случи още при първото ми интервю — понеже за пръв път записвах на скапания си хуауей, без да искам, изтрих целия първи час от записа. Така че сега лежа по гащи на една кушетка за пушене на опиум, трансформирана в легло, блъскам си главата и си спомням.

 Преди няколко седмици пуснах сърч за български произведения в превод на китайски и забелязах, че значима бройка от изникналите е дело на някой си Ю Джъхъ (余志和). След като не намерих абсолютно никаква информация за него на български, реших, че тая история някой трябва да я разкаже.

 Обаждам се, значи, на господин Ю и се уговаряме да се срещнем на входа на метрото, близо до дома му в Пекин. Разчитам той да ме разпознае, защото аз се отличавам, но все пак разглеждам внимателно минаващите. Никой не ми прилича на преводач, каквото и да означава това. По едно време се задава симпатичен дядо, който мигом се вписва в неясната ми представа — кротък, отдръпнат и изпълнен поглед, бавна походка, несигурни движения, характерни, предполагам, за хората, които се лутат из повече от една култура. По някакво смешно стечение на обстоятелствата точно в този момент от метрото е излязъл друг чужденец, който крачи право нататък. Симпатичният дядо го заглежда и даже май му казва нещо, но чужденецът безцеремонно отминава. По обърканата физиономия познавам, че това е моят човек.

 Извинявам се за внезапното нахлуване и питам дали не съм го отвлякъл от някакво дело. Той казва не. После на български: "пенсионер". Не че не си личи, но питам, понеже в момента си представям, че когато аз се пенсионирам, ще превеждам като луд. Господин Ю крачи пъргаво по улицата, смее се без видима причина (не е от неудобство, а по-скоро от някаква нехайна ведрина и дреболийна възторженост) и казва, че е роден 41-ва година. После на български: "седемдесет и пет".

 Хващаме такси за пет минути, влизаме в жилищен комплекс, качваме се на осмия етаж, съпругата му ни посреща радушно и ни въвежда в голям, спретнат хол със сравнително нова мебелировка и библиотека, пълна основно с класическа китайска поезия.

 Разправям му как съм го намерил. Той казва, че вече не превежда, но скоро ще излезе една негова книга. Оставя ме на дивана с чаша зелен чай и след малко се връща с изпринтено съдържание на два тома избрани български повести и разкази. Сочи йероглифите и произнася заглавията на български, като след всяко се смее.
 

 Има Любен Каравелов, Иван Вазов, Алеко Константинов, Тодор Влайков, Георги Стаматов, Антон Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев, Чудомир, Димитър Талев, Славчо Васев (този сефте го чувам), Емилиян Станев, Димитър Димов, Павел Вежинов, Камен Калчев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ангел Каралийчев, Стоян Даскалов.

 Казва, че сега издаването е трудна работа. Никой не ще да прави такива книги, а и правата се договарят трудно, защото носителите не могат да бъдат намерени. На него пенсията му остава и предложил сам да финансира изданието, ама пак не станало. Накрая се намерили спонсори и се очаква двата тома да излязат от издателство "Народна литература" — едно от най-големите в Китай.

 Най-много ми е интересно как е почнала тая работа. Оказва се, че господин Ю е завършил руска филология, през 65-а е изпратен в България като коренспондент на агенция "Синхуа" (понеже нямали човек с български), което всъщност е основната му професия. Лека-полека сам научил езика. Изкарал в България всичко на всичко 17 години. Питам какво точно е писал. Отговаря на български: "информация". И се смее. Интервюирал е Катя Паскалева, Валя Балканска, Тодор Живков. Питам го как му се е сторила тогавашната България в сравнение със сегашната. "По-чисто", казва. 

 Интересувал се от литература и започнал да превежда. Питам го коя е първата му книга. Той пак става от дивана и се връща с "В тиха нощ" — избрано на Емилиян Станев, и нещото, което окончателно ме реши да направя това интервю. 

Първата е от 83-та. Господин Ю я е подбрал, превел и предложил на издателство сам. Тогава нещата ставали по-лесно. 80-те всъщност са златният период за литературата на китайски. Хората пишат, превеждат и четат като невидели (и всъщност, заради Културната революция, наистина са) и го правят с истински безрезервен плам. Тиражът на "В тиха нощ" от 28 800 е разпродаден почти веднага.

 Питам дали "Диви разкази" е бил труден за превеждане, макар че отговорът ми е пределно ясен. "Много труден." Когато срещал трудности, се обръщал към българските преподаватели в специалността българистика в Пекинския университет за чужди езици. Или, докато бил в България, към самия Хайтов. На трета корица на "Диви разкази" има обща снимка на двамата, която аз и тъпанарският ми хуауей заснехме потресаващо неандерталски.

Казва, че двамата със съпругата му са ходили с Хайтов и неговата съпруга в Триград. Съобщавам му, че и тя е починала наскоро.

 Оказва се, че сборникът на Хайтов, излязъл през 2002 г., е преведен от петима души, при това някои от тях са го направили, казва господин Ю и се смее, само за да отчетат публикация. Иначе той пръв превежда "Козият рог" още през 80-те, когато е най-активният му период (в библиографията, която ми дава, виждам, че от 90-те нататък основно е писал книги за какво ли не).

Питам го дали има друг като него, който изпитва истински интерес към тези неща. Отговаря, че през 50-те е имало, след това вече не. Има ли книга, която е искал да преведе, но не е могъл? Замисля се и отговаря "Тютюн" — несъкратената версия. Какво друго е превел? "Сбогом, Шанхай" на Анжел Вагенщайн, "Двама в новия град" и "Син на работническата класа" на Камен Калчев, "Диалогът на цивилизациите" на Александър Лилов и биография на Георги Димитров. Как избира произведения? Казва, че чете литературна история, и вади тухлата на Светлозар Игов. Обяснявам му, че на нас никой в университета не ни е говорил за наличните преводи от китайски на български и повечето от тези книги са почти изчезнали от реалността ни. Питам го дали сегашните българисти се интересуват от преводите му, но там положението май е същото — неща изчезват скоростно, безследно и поголовно. Казва, че не следи новата българска литература, защото е далеч, а и защото повече го вълнува класическата.
 

 Накрая ме води отзад при българските книги.


Отсреща, в секцията на китайски език, има "Българи от старо време", "Нощем с белите коне", "Черните лебеди", "Под игото", избрани разкази на Елин Пелин, избрана поезия на Вазов, избрано на Вапцаров, избрано на Георги Димитров, мемоари на Тодор Живков, избрани български приказки. Някои са превеждани от български (ако добре си спомням, Елин Пелин, Вежинов и поезията на Вазов), но повечето са през руски и английски.

Впоследствие в интернет намирам друга негова антология — "Избрани български разкази", от 84-та (може би тая, дето Мо Йен вика, че там прочел Елин Пелин и много се изкефил), но за нея така и не става дума. 

Окей, казвам си, да ги оставям да почиват. Господин Ю ме изпровожда до спирката на автобуса и почти успява да ми натика в ръцете три юана за билет, но успявам да го разубедя с аргумента, че имам карта. Кани ме да му дойда пак на гости. Аз му казвам, ако му трябва някоя книга от България, да се обади. Той се смее.

Публикувано от в 1 коментар:
Етикети:

вторник, 2 февруари 2016 г.

Прегръдка



Помня как по едно време изпуших от суховата академичност, забегнах в любимата си книжарница край кампуса и си взех книга на Джими.


Не че не обичам литературни изследвания, просто и там има толкова бацили на витиеватост, самоувереност, небрежност и празнословие, че понякога се разболявам и имам нужда от лекарство.

Следващите няколко дни поемах по страничка-две, не повече, а през остатъка от времето блажено ги оставях да текат в мен. Физически усещах как ме прочистват от всички налепи семплите приказни рисунки, радостните цветове, пестеливият език, внимателно оформените страници, вложените тъга и скромност, усещането за тишина.

Наскоро прочетох още една негова — “Прегръдка”.



Разказва за печен лъв, който си лежи и си гледа кефа, докато изведнъж от небето пада нещо и го цапардосва по кратуната.

 Оказва се книга, пълна с прегръдки.






Лъвът е толкова отвратен от цялата тая сладникавост, че тича да повърне от гнус в близкия поток.



Въпреки това нещо го подтиква да продължи.




Прегръдка след прегръдка след прегръдка, коравият лъв омеква. Нежността го обезоръжава. Щитовете му окапват.






Най-внезапно изплуват дълбоко потънали спомени за нежност, забравени щастливи времена, останали назад, затрупани от новия живот.



Нещо се събужда в него, нещо важно и сънено, нещо забравено и затрупано под войнствеността, придобита за водене на измислени битки. Нещо, което не може да бъде събудено насила, а само с безконечна нежност. Прегръдка след прегръдка след прегръдка.




И той като мен се е увлякъл в схемите на сегашното и е позабравил важното. Затова такива спасителни милувки са необходими, защото, както казва Лин Ютан в една чудесна своя книга, “някъде в живота ни на възрастни сантименталната ни природа бива убита, удушена, вкочанена, вцепенена от немилостива обстановка, вината за което е най-вече наша — не я поддържаме жива или не страним от такива обстановки. В процеса на придобиването на “светски опит” изначалната ни природа бива насилена, докато се учим да заякваме, да сме изкуствени, а често и да сме коравосърдечни и жестоки. Така че докато се гордеем как трупаме светски опит, ставаме все по-безчувствени и изтръпнали.” 

 А едничката цел на изкуството е да намери път обратно към онова детско сърце, пълно със страст и сантименти.
Публикувано от в Няма коментари:
Етикети:

вторник, 26 януари 2016 г.

Царят на пънка



 

Пънкът, обясних веднъж насън на една приятелка, е непрекъснатото усъмняване в готовите смислови фабрикати на света. Ако си недоволен, удряш. Ако не ти харесва, рушиш. В съня приятелката ми каза, че не ме разбира, и отиде да си купи банан.

Мисля си, че пънкът и будизмът имат нещо общо, доколкото и двете целят разрушаване на готови, но неработещи норми, пълно оголване на реалността и човека, достигане до същностното или по-скоро до съзнанието, че няма постоянно същностно и единственият начин да поддържаме някаква връзка с истината е непрекъснато да подлагаме света и себе си на рушене.

Един такъв бунт е сюжетният старт на “Крака на костенурка”. Разказвачът Николай е загубен музикант, който е учил пиано в най-якия музикален колеж в света, обаче нещо все не му е било наред, нещо все се е разминавал с предлаганата му реалност, която все е изглеждала лъжлива — гаджета, купони, уроци — имало нещо празно в цялата тая работа. Идентичността на талантлив пианист с бляскаво бъдеще не сработвала. Накрая зарязал всичко и станал будистки монах в Дарамсала. Освободил се от суетата и суетенето на западния свят и отишъл да търси обратното — смирение, себеотричане, светопознание.

Цялата работа малко намирисва на поредния западняк, който е открил голямата източна истина и се връща с аура на светец, за да ни просвети. Не това е целта на Грозни. Самият той казва: “В книгите си не давам отговори, само задавам въпроси. Това разочарова някои мои читатели в Америка, които са очаквали да открият мистични духовни послания, които ще разрешат всичките им проблеми”.

При все че Николай е напълно отдаден и верен на монашеската клетва, още от самото начало той подхожда към цялото преживяване с пънкарска игривост. Вместо да затъне изцяло в будистката догма и да изключи всичко невписващо се в нея, погледът му остава чувствителен за откаченото, несериозното, абсурдното. Реалността около него така и не предявява каквато и да е претенция за логика и всъщност това й е ценното. Никой и нищо не е нещо готово и завършено в тази реалност, всичко е странно, смешно, невероятно, непостоянно и затова — правилно. Същото важи и за самия разказвач — всеки негов наивен опит да се самозаяви, да се самоопредели в новата си обстановка завършва с комичен крах, малко по уесандерсъновски и селинджърски. Дори по време на мемоарната си рефлексия, в нито един момент разказвачът не се подхлъзва по удобната възможност да се покаже як, печен и разбрал — напротив, той използва писането, за да се изкара неуверен, смешен и смаян. 

 В крайна сметка се е получил чуден баланс между случка, теория, персонаж и техника. Случката, познавателната страна на историята, е реалистичната документация на монашеството, заедно с абсурдния живот в Дарамсала. Теорията са умерено вмъкнатите разсъждения по въпроси от будистката метафизика. Персонажът е бившият вундеркинд, младият монах Николай, който е в непрекъснато развитие по личния си път към истината. Техниката (мен ако питате, най-значимото в този роман) е силният усет към абсурдното и шашавото, лекотата и иронията на описанието.

Дотук всичко е по анонс. Това, което анонсът не съобщава обаче, е, че един от многото чалнати обитатели на Дарамсала, за които Грозни явно има око, постепенно мутира от поредния дребен колоритен персонаж до важно повествователно отклонение, та до главно действащо лице, което измества всичко останало, дори самия разказвач. И ето тук идва същинското рушене и баш пънкарията, истинският бунт. Като че ли напускането на западния свят и самоиронията не са достатъчни като средство срещу суетата на света и егото, затова, за да постигне пълно саморазрушение, във втората половина на романа Грозни отстъпва средата на сцената на друг персонаж, който прави всичко, включително него, на пух и прах. Не Буда успява да освободи Николай от илюзията му за аз, а Цар, смахнатият босненец, който е пробвал с монашеството, ама набързо се е отказал, който си е хвърлил паспорта и сега е заклещен в Индия, който е от несъществуваща вече държава, който почва търговия с босненски хляб в Дарамсала, който планува да мине границата с делтапланер, който е луд шахматист, който е въплъщение на грандиозната пънкарска добродушна неебателност.

И докато Николай е усърден в монашеството си, нещо непрекъснато го дърпа към Цар, който го храни с всякакви подривни идеи. Колкото и да недоволства Ани Дауа (нещо като настойничката на Николай в Индия), постепенно хаосът на Цар става по-значещ от реда на будизма.

Навсякъде пише, че този роман е историята на джаз пианист, който се преселва в Хималаите, за да учи будизъм. За мен обаче това е преди всичко портрет на Цар, на неговата способност да удря, мачка и руши, да не признава етикети, авторитети и истини, да не се задоволява с нищо готово, да не се церемони, да не се нарича никакъв, да не приема идентичност, да няма дом, да няма аз, да решава на момента и, като образцов играч на шах, винаги да е няколко хода напред. Той се оказва най-важният учител за Николай.

И като казах “няколко хода напред”, най-много се смях и надъхах тъкмо на разсъжденията на Цар за играчите на шах. Според него шахматистите имат много по-гъвкаво отношение към реалността и винаги мислят с един ход напред. Ако, да речем, си чужденец без паспорт в Индия и си тръгнал рано-рано от Дарамсала към Ню Делхи да се примолиш за статут на бежанец, обаче, не щеш ли, точно на излизане от квартирата те блъсне магаре и ти счупи крака, какво биха направили повечето хора? Биха отишли в болница, биха се прибрали веднага, при всички положения биха се отказали от плана. Играчът на шах обаче вече е с един ход напред, незабавно яхва магарето, което го е осакатило, и препуска с него към автобусната спирка. Добре, нали, обаче цялата тая работа със счупения крак го е забавила и когато стига до спирката, автобусът тъкмо тръгва. При това положение обикновеният човек няма какво друго да направи, освен да се върне, играчът на шах обаче вече е няколко хода напред и се хвърля пред автобуса. Качва се, значи, и стига до жп гарата в съседното градче. Обаче се оказва, че експресът за Ню Делхи не спира точно на тая гара, а само на съседните две. Обикновеният човек вижда безизходна ситуация, а играчът на шах веднага хваща влак в обратната на Ню Делхи посока...

Страхотна книга, една от любимите ми през последните години.
Публикувано от в Няма коментари:
Етикети:

вторник, 12 януари 2016 г.

Любими рисувани книги от 2015


Някой беше казал, че 70% от проблемите в света съществуват, защото хората не са чели рисувани книги като малки. Останалите 30% — защото хората не четат рисувани книги като пораснали.

Любовта ми към рисуваната книга се разви по класическия начин — отначалото малко й се дразнех, че всички ахкат и охкат колко била хубавка, после от немай къде почнах да се заигравам с нея, неусетно тя пося такива големи и важни семена в мен, че в момента сме неразделни.

С което искам да кажа, че работата е сериозна и не става дума просто за "книжки". Искрено вярвам в потенциала на добрата рисувана книга да ограмотява интелектуално и емоционално и да учи на харесване всеки, който се докосне до нея.

Този библиографски раздел обаче все още не съществува в нашия език. Имаме едно голямо "детски книги", което поглъща де що има, и евентуално подразделения по възраст, което е важно, но не съвсем значещо.

Тогава нека първо направим едно произволно първоначално определение на "рисувана книга" от широк към тесен смисъл.

Основното при нея е, че разказът се води не само от текста, но и от рисунката (понякога само от рисунката). Рисуваната книга не е просто илюстрирана книга — в нея няма допълващи илюстрации, а говорещи рисунки.

Оттам нататък, в най-добрия случай:

1) Рисунките са красиви и оригинални, показват важни елементи от историята, неспоменати в текста, и в тях има много за разглеждане. Ако художникът си е свършил работата, след първия прочит неграмотният още читател вече може сам да си възпроизведе историята единствено чрез разгръщането на рисунките.

2) Текстът е съвсем малко и след няколко прочита може да се наизусти. Самата история, която обикновено не надвишава четиресет страници, също. На целевите читатели им харесват безбройните прочити на една и съща история (задължително с все същия текст), защото постепенно започват да се ориентират във вселената на книгата и получават усещане за овладян къс свят — усещане от несравнима важност за човек, на когото всичко наоколо му е ново, странно и непредсказуемо. Четенето се превръща в тренировка за овладяване на принципите на реалността.

3) Книгата е с големи страници (най-добре широки), така че да е пригодна за най-правилните начини на четене, а именно: поставена в скута на малък човек, който седи в скута на голям човек, или поставена върху дясното бедро на един човек и лявото бедро на друг човек.

4) Комбинацията между текст и рисунка оставя място за дълго обсъждане и в крайна сметка сближаване между двамата четящи. (Имам един приятел, който ми каза, че синът му се интересувал откъде идвали бебетата. След няколко дни му подарих "От какво се прави бебе" и след още няколко дни приятелят ми ми каза, че дал книгата на сина си да чете. Така може и да стане, ама по-скоро не. Книгите, особено в този етап, не са последна спирка, а повод за обстоен разговор, инструмент, който насочва разговарящите и им предоставя възможен език, с който да разрешат множество проблеми — в повечето случаи малкият човек не пита, защото истински се интересува откъде идват бебетата, а защото иска да общува с баща си.)

Рисуваните книги са книгите, които зарибяват бъдещите пораснали по четенето и им отварят вратите на грамотността още преди овладяването на азбуката. (Говоренето за ефектите им върху порасналите е малко по-абстрактно и може би ще е тема на друг текст.) Въпреки това издаването им е щекотливо начинание. Причините са няколко, като основната по всяка вероятност е, че отпечатването им е скъпо, а на родителите им е трудно да платят за четиресет страници и шепа думи цената на цял роман. Че и кусур.

Очевидният минус на тази ситуация е, че нямаме достатъчно количествено натрупване и изобщо съзнание за жанра и неговия потенциал. Относителният плюс е, че мога да изчета цялата продукция на българския пазар, без да си давам много зор, даже без да нанеса непоправими щети на портфейла си.

Долу са рисуваните книги, които ме зарадваха през 2015 г. Не изключвам да съм пропуснал нещо, така че моля за допълнения в коментарите.




1. "Малкият Елиът и големият град", текст и рисунки Майк Кюрито, превод Петя Петкова, издателство "Прозорче"
Малкият Елиът е жизнерадостно слонче, на което градът понякога му е твърде голям — никой не го забелязва и не може да си купи кексчета, защото е много нисък. Докато един ден среща някой още по-малък.

Като изключим меките корици (благодаря на Дима, че ми помогна да държим страниците, докато снимах), всичко е чудесно: красиви рисунки; хумор и лекота на отношението на автора към героите и на героите към света, бил той и не съвсем благоприятен; история, която демонстрира, че един възможен начин да подобриш себе си е като се погрижиш за друго същество, при това съвсем различно.






 

 
2. "Диво", текст и рисунки Емили Хюз, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"

Главната героиня живее щастливо със зверовете в гората, докато един ден я намират хората и всичко става неразбираемо и тежко.

Разкошни рисунки с адски много детайли за разглеждане. Линиите на Емили Хюз са груби,  което прекрасно се вписва в цялата диващина на разказа, но получените изображения са разкошни.

Накрая излиза, че може би никой не е див, просто не е намерил или е откъснат от мястото, където може да обича.

 

 
3. "Брррр. Книжка за зимата", текст и рисунки Ил Сунг На, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"
 
Едно зайче наблюдава как различните животни прекарват зимата. 

Чудесно въведение в отношенията между живот и природа и важен урок, че при едни и същи обстоятелства различните същества реагират различно. И всеки е прав за себе си.




 

 
4. "Гривесто дете-коте", текст Етгар Керет, рисунки Авиел Басил, превод Манол Пейков, издателство "Жанет 45"

Едно момче е оставено от заетия си баща в зоологическата градина, гримира се като гривесто дете-коте и се отправя на фантастично пътешествие, където получава всичката грижа, която на детето-човек му липсва.

Прекрасна история за смисъла на фантазията и как тя помага при комуникацията в реалността. Рисунките са живи, дръзки и красиви — нещо рядко за компютърни рисунки в българска книга.

Единственият недостатък, като при "Малкият Елиът и големият град", е подвързията, която изяжда средата на всички рисунки (и ги прави адски трудни за снимане).





 

 
5. "Малкият градинар", текст и рисунки Емили Хюз, превод Милен Антиохов, издателство "Рибка"
Малкият градинар се грижи ден и нощ за своята градина, но е твърде малък, за да се справи сам с всичко. Растенията загиват и той има нужда от помощ.

Рисунките на Емили Хюз, наситени с буйна природа и живи детайли, са визуално наслаждение, а историята показва как и малките усилия на малките хора могат да вдъхновят нещо голямо.





 

 
6. "Детето на Грузулака", текст Джулия Доналдсън, рисунки Аксел Шефлър, превод Манол Пейков, издателство "Жанет 45"
 

По-рано през годината излезе първа част от серията за Грузулака на Джулия Доналдсън, но тя в момента не ми е подръка. Ще поправя пропуска при първа възможност.

Тук Грузулака разказва на детето си за страшния мишок, когото е срещнал преди много време (в първата част). Любопитното грузулаче тръгва из гората в търсене на страшилището от разказа, по пътя среща другите обитатели и накрая открива мишлето, което пак измисля хитър начин да сплаши и най-страшния и смел грузулак.

Веселяшката история, игривият текст в прекрасния превод на Манол Пейков, заедно със смешните, нежни рисунки на Аксел Шефлър създават идеален забавен свят за неколкократно потапяне и овладяване.






 

 
7. "Блок №4", текст Зорница Христова, рисунки Юлиян Табаков, издателство "Точица"
Митко живее в един от ония невзрачни блокове, които никой не ги рисува, но пък все си намира нещо за обичане в квартала.

Кратка история с пестеливи рисунки, която показва как местата, които ни създават, могат да бъдат създавани от мечтите ни.

Не съм сигурен доколко текстът, който е по-скоро обяснителен, отколкото разказвателен, би се харесал на малките читатели (те ще кажат), но при всички положения книгата предоставя поле за разговор върху важни въпроси за връзките между нас и градската ни среда.




 

 
Надеждата ми за 2016 г. е, че ще имаме още повече рисувани книги, при това през цялата година (пет от седемте изброени излязоха по Коледа), и че ще мислим още по-усърдно не какво ни харесва, а какво харесват и искат децата.
 
Публикувано от в 2 коментара:
Етикети:
Абонамент за: Публикации (Atom)