вторник, 2 февруари 2016 г.

Прегръдка



Помня как по едно време изпуших от суховата академичност, забегнах в любимата си книжарница край кампуса и си взех книга на Джими.


Не че не обичам литературни изследвания, просто и там има толкова бацили на витиеватост, самоувереност, небрежност и празнословие, че понякога се разболявам и имам нужда от лекарство.

Следващите няколко дни поемах по страничка-две, не повече, а през остатъка от времето блажено ги оставях да текат в мен. Физически усещах как ме прочистват от всички налепи семплите приказни рисунки, радостните цветове, пестеливият език, внимателно оформените страници, вложените тъга и скромност, усещането за тишина.

Наскоро прочетох още една негова — “Прегръдка”.



Разказва за печен лъв, който си лежи и си гледа кефа, докато изведнъж от небето пада нещо и го цапардосва по кратуната.

 Оказва се книга, пълна с прегръдки.






Лъвът е толкова отвратен от цялата тая сладникавост, че тича да повърне от гнус в близкия поток.



Въпреки това нещо го подтиква да продължи.




Прегръдка след прегръдка след прегръдка, коравият лъв омеква. Нежността го обезоръжава. Щитовете му окапват.










Най-внезапно изплуват дълбоко потънали спомени за нежност, забравени щастливи времена, останали назад, затрупани от новия живот.



Нещо се събужда в него, нещо важно и сънено, нещо забравено и затрупано под войнствеността, придобита за водене на измислени битки. Нещо, което не може да бъде събудено насила, а само с безконечна нежност. Прегръдка след прегръдка след прегръдка.




И той като мен се е увлякъл в схемите на сегашното и е позабравил важното. Затова такива спасителни милувки са необходими, защото, както казва Лин Ютан в една чудесна своя книга, “някъде в живота ни на възрастни сантименталната ни природа бива убита, удушена, вкочанена, вцепенена от немилостива обстановка, вината за което е най-вече наша — не я поддържаме жива или не страним от такива обстановки. В процеса на придобиването на “светски опит” изначалната ни природа бива насилена, докато се учим да заякваме, да сме изкуствени, а често и да сме коравосърдечни и жестоки. Така че докато се гордеем как трупаме светски опит, ставаме все по-безчувствени и изтръпнали.” 

А едничката цел на изкуството е да намери път обратно към онова детско сърце, пълно със страст и сантименти.




Няма коментари:

Публикуване на коментар