сряда, 31 август 2016 г.

(Каквото трябваше да е) интервю с Ю Джъхъ — преводач на българска литература


Този текст трябваше да е интервю, но се случи нещото, което предположих, че ще се случи още при първото ми интервю — понеже за пръв път записвах на скапания си хуауей, без да искам, изтрих целия първи час от записа. Така че сега лежа по гащи на една кушетка за пушене на опиум, трансформирана в легло, блъскам си главата и си спомням.

Преди няколко седмици пуснах сърч за български произведения в превод на китайски и забелязах, че значима бройка от изникналите е дело на някой си Ю Джъхъ (余志和). След като не намерих абсолютно никаква информация за него на български, реших, че тая история някой трябва да я разкаже.

Обаждам се, значи, на господин Ю и се уговаряме да се срещнем на входа на метрото, близо до дома му в Пекин. Разчитам той да ме разпознае, защото аз се отличавам, но все пак разглеждам внимателно минаващите. Никой не ми прилича на преводач, каквото и да означава това. По едно време се задава симпатичен дядо, който мигом се вписва в неясната ми представа — кротък, отдръпнат и изпълнен поглед, бавна походка, несигурни движения, характерни, предполагам, за хората, които се лутат из повече от една култура. По някакво смешно стечение на обстоятелствата точно в този момент от метрото е излязъл друг чужденец, който крачи право нататък. Симпатичният дядо го заглежда и даже май му казва нещо, но чужденецът безцеремонно отминава. По обърканата физиономия познавам, че това е моят човек.

Извинявам се за внезапното нахлуване и питам дали не съм го отвлякъл от някакво дело. Той казва не. После на български: "пенсионер". Не че не си личи, но питам, понеже в момента си представям, че когато аз се пенсионирам, ще превеждам като луд. Господин Ю крачи пъргаво по улицата, смее се без видима причина (не е от неудобство, а по-скоро от някаква нехайна ведрина и дреболийна възторженост) и казва, че е роден 41-ва година. После на български: "седемдесет и пет".

Хващаме такси за пет минути, влизаме в жилищен комплекс, качваме се на осмия етаж, съпругата му ни посреща радушно и ни въвежда в голям, спретнат хол със сравнително нова мебелировка и библиотека, пълна основно с класическа китайска поезия.

Разправям му как съм го намерил. Той казва, че вече не превежда, но скоро ще излезе една негова книга. Оставя ме на дивана с чаша зелен чай и след малко се връща с изпринтено съдържание на два тома избрани български повести и разкази. Сочи йероглифите и произнася заглавията на български, като след всяко се смее.


 

Има Любен Каравелов, Иван Вазов, Алеко Константинов, Тодор Влайков, Георги Стаматов, Антон Страшимиров, Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев, Чудомир, Димитър Талев, Славчо Васев (този сефте го чувам), Емилиян Станев, Димитър Димов, Павел Вежинов, Камен Калчев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ангел Каралийчев, Стоян Даскалов.

Казва, че сега издаването е трудна работа. Никой не ще да прави такива книги, а и правата се договарят трудно, защото носителите не могат да бъдат намерени. На него пенсията му остава и предложил сам да финансира изданието, ама пак не станало. Накрая се намерили спонсори и се очаква двата тома да излязат от издателство "Народна литература" — едно от най-големите в Китай.

Най-много ми е интересно как е почнала тая работа. Оказва се, че господин Ю е завършил руска филология, през 65-а е изпратен в България като коренспондент на агенция "Синхуа" (понеже нямали човек с български), което всъщност е основната му професия. Лека-полека сам научил езика. Изкарал в България всичко на всичко 17 години. Питам какво точно е писал. Отговаря на български: "информация". И се смее. Интервюирал е Катя Паскалева, Валя Балканска, Тодор Живков. Питам го как му се е сторила тогавашната България в сравнение със сегашната. "По-чисто", казва. 

Интересувал се от литература и започнал да превежда. Питам го коя е първата му книга. Той пак става от дивана и се връща с "В тиха нощ" — избрано на Емилиян Станев, и нещото, което окончателно ме реши да направя това интервю. 



Първата е от 83-та. Господин Ю я е подбрал, превел и предложил на издателство сам. Тогава нещата ставали по-лесно. 80-те всъщност са златният период за литературата на китайски. Хората пишат, превеждат и четат като невидели (и всъщност, заради Културната революция, наистина са) и го правят с истински безрезервен плам. Тиражът на "В тиха нощ" от 28 800 е разпродаден почти веднага.


Питам дали "Диви разкази" е бил труден за превеждане, макар че отговорът ми е пределно ясен. "Много труден." Когато срещал трудности, се обръщал към българските преподаватели в специалността българистика в Пекинския университет за чужди езици. Или, докато бил в България, към самия Хайтов. На трета корица на "Диви разкази" има обща снимка на двамата, която аз и тъпанарският ми хуауей заснехме потресаващо неандерталски.



Казва, че двамата със съпругата му са ходили с Хайтов и неговата съпруга в Триград. Съобщавам му, че и тя е починала наскоро.

Оказва се, че сборникът на Хайтов, излязъл през 2002 г., е преведен от петима души, при това някои от тях са го направили, казва господин Ю и се смее, само за да отчетат публикация. Иначе той пръв превежда "Козият рог" още през 80-те, когато е най-активният му период (в библиографията, която ми дава, виждам, че от 90-те нататък основно е писал книги за какво ли не).



Питам го дали има друг като него, който изпитва истински интерес към тези неща. Отговаря, че през 50-те е имало, след това вече не. Има ли книга, която е искал да преведе, но не е могъл? Замисля се и отговаря "Тютюн" — несъкратената версия. Какво друго е превел? "Сбогом, Шанхай" на Анжел Вагенщайн, "Двама в новия град" и "Син на работническата класа" на Камен Калчев, "Диалогът на цивилизациите" на Александър Лилов и биография на Георги Димитров. Как избира произведения? Казва, че чете литературна история, и вади тухлата на Светлозар Игов. Обяснявам му, че на нас никой в университета не ни е говорил за наличните преводи от китайски на български и повечето от тези книги са почти изчезнали от реалността ни. Питам го дали сегашните българисти се интересуват от преводите му, но там положението май е същото — неща изчезват скоростно, безследно и поголовно. Казва, че не следи новата българска литература, защото е далеч, а и защото повече го вълнува класическата.


 

Накрая ме води отзад при българските книги.




Отсреща, в секцията на китайски език, има "Българи от старо време", "Нощем с белите коне", "Черните лебеди", "Под игото", избрани разкази на Елин Пелин, избрана поезия на Вазов, избрано на Вапцаров, избрано на Георги Димитров, мемоари на Тодор Живков, избрани български приказки. Някои са превеждани от български (ако добре си спомням, Елин Пелин, Вежинов и поезията на Вазов), но повечето са през руски и английски.



Впоследствие в интернет намирам друга негова антология — "Избрани български разкази", от 84-та (може би тая, дето Мо Йен вика, че там прочел Елин Пелин и много се изкефил), но за нея така и не става дума. 



Окей, казвам си, да ги оставям да почиват. Господин Ю ме изпровожда до спирката на автобуса и почти успява да ми натика в ръцете три юана за билет, но успявам да го разубедя с аргумента, че имам карта. Кани ме да му дойда пак на гости. Аз му казвам, ако му трябва някоя книга от България, да се обади. Той се смее.